Живот или съществуване?

Колко често чувате реплики от типа на „Пазя личното си пространство.“, „Гледам да не се привързвам.“ или нещо от този род? Защото аз ги чувам все по-често. Животът започна да ме сблъсква с все повече такива хора и дори започвам да се питам останали ли са изобщо от другия тип – онези топлите, състрадателните, готови да ти подадат ръка... Не отричам, че животът може да е несправедлив към чувствителните натури, обаче не виждам и смисъл в това всеки да се затвори сам в черупката си и да не общува с никого. Да вдигнем ледени стени и да се укриваме зад тях, потънали и изгубени в собствената си самота, наранявайки себе си с желязното оправдание, че така не щеш ли другите нямало да ни наранят... Отказът от емоции е  безсмислена, жалка и тъжна игра, страхливо бягство от света. Виждам как егоизма поглъща и завладява все повече познати и непознати на мен души. И е убийствено да се опитваш да си човек сред море от порцеланови кукли...

Какво всъщност означава да пазиш личното си пространство? Така де, разбирам че в определен момент всички имаме нужда от усамотение, от време за собствените си мисли. Но едно е да разпределяш личното си пространство, оставяйки моменти и за себе си, и съвсем различно да се доверяваш само на себе си, пазейки се от всичко и всички, да не би да разберат мислите и мотивите ти. А защо не искаш да те разбират? И ти не знаеш... Лудост е да бягаш егоистично от околните с оправданието: „може да ме наранят“, неосъзнавайки че утре може да ти трябва протегнатата им към теб ръка... И няма да я намериш. 

Самата аз съм се улавяла в такива моменти. Дори съм склонна да твърдя, че допускам хората по-скоро трудно до себе си. Имам един любим цитат: „Понякога поставяш стени около себе си, не за да отблъснеш хората, а за да видиш на кого му пука достатъчно, за да ги разбие.“ Да, от детска книжка е. (Но не крият ли точно те най-големите екзистенциални истини понякога?) ... Без излишни отклонения, това, което се опитвам да кажа е, че и аз съм поставяла тухлени стени около себе си – това е най-добрият тест, на който един интроверт може да ви подложи. Но моите не са от лед, не изчерпват целият огън желаещите да ги сринат. И който ги е съборил, не е излязъл от крепостта. Може би точно това ме плаши малко – повечето хора, които срещам, ме приемат с отворени обятия в началото, а после си затварят малките крепости и ме оставят пред портите. Иронично е... Прекарваш толкова много време пазейки се, след това решаваш да се отпуснеш, за да не съжаляваш някой ден, че си живял като шибан егоист и... осъзнаваш, че се намираш в море от шибани егоисти. Всички са се превърнали в това, от което ти си се отказал... И както пееше в едно парче Аланис: „Well life has a funny way of sneaking up on you when you think everything's okay and everything's going right… and isn't it ironic?“

Репликата с привързването ми звучи още по-тъпо... Понеже теоретично всички сме наясно, че не можем да живеем само със себе си, но незнайно защо не спираме да се опитваме. И понеже егоизма, който тези хора са приели за пътеводна светлина, ги кара да изтрещяват. За какво му е на Робинзон общество като може да си дивее сам? Някога правилил ли сте си лична равносметка? Например замисляли ли сте се, че може би нямаше да ви има, ако родителите ви не бяха от хората, които се привързват? Дали и близките ви приятели щяха да са част от живота ви, ако в един момент не бяхте решили да се отпуснете един пред друг? Привързването е процес както на даване (е, да, може би малко повече от необходимото), така и на вземане... и на щастие. Истината е, че от него бягат само страхливците. Тези, които не са готови за ударите на живота – безпомощни, слаби, с некалена воля.

Всички ние искаме да сме щастливи, нали? Само че всеки дефинира щастието по различен начин. За едни то се изразява в обич, за други – в липса на такава. Може би проблема е в мен, защото винаги съм дефинирала щастието като притежание, а не като липса. Но това е само следствие от факта, че годините на срамежливост, безпочвена изолация и самота не са ми донесли и грам щастие. Ако цял живот се страхуваме да не ни наранят и се затваряме в собствените си крепости... не се ли самонараняваме още по-жестоко? Както бе казал отдавна един поет: “It's better to have loved and lost than to have never loved at all!” В крайна сметка какво толкова можеш да изгубиш?! Предпочитам да изгубя хора, които не ми пасват, но да намеря други, които ще останат, отколкото да оставя емоциите си да закърнеят и да не мога да реагирам адекватно към някой, склонен да се грижи за мен и да ми дава топлина. Не е лудост да обичаш, лудост е да не обичаш! Пазиш се... от какво, от кого? И за кога! Нека бъдем откровени, някой ден всички ще легнем под земята. И единствено това, което остане след нас, ще е от значение. А какво по-хубаво от това да оставиш много хора, говорещи благи думи за теб и спомнящи си с усмивка щастливите ви мигове заедно. Нещо, което стените на малката ти самотна крепост не биха направили за теб...

И за по-внушителен финал ще цитирам любимият си сериал ето така: „Еvery song ends. Is this any reason not to enjoy the music? Truth is there's nothing to be afraid of, it's just life.“ А животът е един безкраен низ от хубави и лоши моменти, така и трябва да бъде. Ако се страхуваме от живота и заключваме емоциите си се обричаме да не живеем истински. А както казах отдавна предпочитам да съм безстрашна. Искам обръщайки се назад да не съжалявам – нито за щастливите мигове, нито за болката! Всяка песен свършва... за да започне нова, още по-хубава. Но само за този, който е склонен да приеме музиката и да се наслаждава. 

Най-голямото ни богатство се крие в нашите емоции. И колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-малко от оставащото ни време ще изгубим ...