Be a ray of light

2012 не беше последната ни година ... Но предполагам, че пожеланията "изживейте си я като за последно" от преди 365 дни са имали ефект :D Или поне при мен имаха! Е, не мога да кажа, че изминалата година ме е изненадала с нещо. Нито че съм сбъднала всичките си планирани желания. Но определено мога да кажа, че си я изживях с наслада. И смятам да я изпратя с топли чувства (и с нова прическа) Поредната година, в която научавах нови неща ... за себе си ... предимно. И не само :) 2012 ми даде поредното ново начало. Желано. Очаквано. Хубаво. Нови приятели. Хора, които бързо успяха да ми се доверят и да си направят спомени с мен. И стари такива. И много лудост и невероятни емоции с тях. Все пак лудите не бива да спираме да се подкрепяме! :D Разбира се, и дълго чаканото усещане, че най-после правя нещо, което харесвам. Много нови неща за научаване ... или по-скоро за разбиране, за осъзнаване. Защото ученето без научаване е вятър работа! А на творците някой трябва наистина да им защи...

Забелязали ли сте колко много хората обичат да слагат етикети? Не, сериозно, от къде дойде това? От американските филми ли? Или си го носехме в себе си? Защо се излагаме по този начин, поставяйки сами себе си и обкръжението си в тесни рамки? И то в свят, в който всеки говори за острата нужда от глобализация! Винаги съм мислела че има нещо много сбъркано в етикетите. Погледнете дори самата дума – етикет!!! Сякаш си някаква вещ на закачалка в магазина! Не е ли нелепо? Обичам американски филми. Особено teen/young adult комедиите. Но просто побеснявам като ми заговорят за етикети, различни социални класи, „готини” и „смотани” (за което всеки има различна дефиниция) и тем подобни глупости.  В моите гимназиални години има доста олекотена версия на това изкуствено създадено (от нас, тогавашните глупави тинейджъри) „класово общество” и днес като се замисля колко насериозно сме го взимали ми става хем много смешно, хем малко тъжно. Сериозно, не са ли това годините, в които трябва да се ...

Забелязали ли сте как хората in general винаги ви съветват да мислите разумно, да се подсигурявате с няколко варианта за всеки случай, да тръгвате добре екипирани на път, когато излагате мислите си да ги проверявате по няколко пъти, да посветите цялото си време и внимание на едно нещо, вместо на няколко едновременно, да внимавате пред кого какво точно казвате, да си държите стаята подредена в случай че изненадващо ви дойдат гости ... Всичко и всички крещят: СИГУРНОСТ, СИГУРНОСТ, СИГУРНОСТ! ... Ами ако понякога имам нужда да ми е несигурно? Ако предпочитам да правя няколко неща едновременно, дори това да е рисковано? Ако понякога "допълнителните варианти" просто не ми харесват? Ако искам да последвам сърцето си, колкото и да е неразумно? Ако искам вятъра да си играе с косата ми? Ако имам нужда да изкажа мнението си без да ми пука кой ще се засегне? Ако имам нужда да поплача, за да се почувствам жива? Ако трябва да изляза, за да намеря изгубеното си вдъхновение? Ако предпочета ...

"Battlefield" на max цяла вечер ... и цяла сутрин ... и пак цяла вечер ... 100% омръзнах на съседите, ама ще ми свикнат. Да, драмата на някои хора понякога може да ме развълнува твърде много. Особено когато държа УЖАСНО МНОГО на тях. Няма как да не ме засяга! ... но е странно как понякога една песен може толкова добре да описва живота ... One minute it's love аnd suddenly it's like a battlefield ... Наистина ли в любовта е като на война? И не си ли противоречат тези думи? (По принцип.) Но не, първо трябва май да си зададем един друг въпрос - Какво се случи с ЛЮБОВТА? (Онова нещо, за което хората се бореха, преди да започнат да си играят на "кой с кого спи") Why is it the smallest things that tear us down? ... е то винаги е било така. Малките камъчета препъват каруцата. Обаче не всеки се предава при най-малката пречка. Все пак нормалните хора се борят за това което/този когото обичат. Both hands, tied behind my back with nothing ... стоиш и се чудиш познаваш ...

Двама от главните герои в любимият ми сериал споделят една култова фраза, която винаги ме е преобръщала изцяло: „ Your art matters . It’s what got me here! ” Сякаш съдържа цялото вдъхновение на света. Или поне точните думи, за да предизвика порой от креативни вълни у мен. Изкуството ти е от значение ... То винаги е от значение, но има нещо много специално в тази любов, в това твърде силно привличане от „твоето” изкуство. Не кое да е, а това на точно определен човек. Човек, в когото може би си влюбен, без дори да го осъзнаваш. Защото то те е довело до тук! Или може би всичко това е просто една уникално красива ода за вечната (необходимост от) влюбеност на човека в изкуството и желанието да задържиш по-близо тези, които все още го практикуват? Но не е ли всеки по свой начин творец на изкуство? Вероятно да. Имаме ли си всички по някой, чието изкуство да ни дърпа като магнит към него? И не е ли чуждото изкуство това, което ни кара да творим свое? Заедно с дълбоките лични преживявания...

Знаете ли с какво се гордея най-много? С креативните си вълни! Или по-скоро със способността си да ги усещам. Няма друг момент като този, в който те обземе вдъхновението. Няма друга тръпка Като тази. Усещането, че летиш в някакво друго пространство. В свое пространство. Всеки от нас си има някакъв талант и предполагам, че всеки е изпитвал поне по веднъж това усещане. Внезапното вдъхновение, порива, енергията, ентусиазма да направиш нещо, да сътвориш нещо ... Точно това наричам креативни вълни. Има емоции, които са специфични. И изключително ценни. За мен тази е една от тях. Креативните вълни могат да ни накарат да направим всичко- за запеем, да затанцуваме, да зарисуваме, да запишем или просто да бъдем откровени с околните. Да направим нещо, които не бихме в „нормално състояние”. Да бъдем по-спонтанни! По-щастливи дори. С не знам, някак по- ... по-истински, по-себе си. Ще попитате колко креативен може да е някой? Колкото си позволи! Колкото по-готови сме да разбием бариерите пред ...

Случвало ли ви се е да се чувствате някак хаотични? Объ p кани, недо p азб p ани... изпитвали ли сте силна нужда от себеиз p азяване? На мен често ми си случва. Може би затова хо p ата си водят дневници. Може би това е като да си пишеш б p утално отк p овени писма с непознат. Усещането да излееш себе си п p ед някой д p уг... или може би п p ед себе си? Думата „blog“ произлиза от английските думи „web“ (мрежа, интернет) и „log“ (дневник) – усещането да излееш най-личните си чувства в публичното п p ост p анство. Замисляли ли сте се колко уязвими ни п p авят web log –овете ?   Колко лична инфо p мация сме склонни да сподели с подходящи и неподходящи хо p а само в името на онова сладко себеиз pa зяване? А после тъпото чувство за го p дост. Че си нап p авил нещо значимо ... но за себе си, а не толкова за случайно четящите те хо p а. Не, се p иозно, замислете се. Защо изобщо поддъжаме блогове? За p ади околните? За p ади себе си? В името на някоя кауза? Защо? Всички сме подвластни ...