Like a battlefield

"Battlefield" на max цяла вечер ... и цяла сутрин ... и пак цяла вечер ... 100% омръзнах на съседите, ама ще ми свикнат. Да, драмата на някои хора понякога може да ме развълнува твърде много. Особено когато държа УЖАСНО МНОГО на тях. Няма как да не ме засяга! ... но е странно как понякога една песен може толкова добре да описва живота ... One minute it's love аnd suddenly it's like a battlefield ... Наистина ли в любовта е като на война? И не си ли противоречат тези думи? (По принцип.) Но не, първо трябва май да си зададем един друг въпрос - Какво се случи с ЛЮБОВТА? (Онова нещо, за което хората се бореха, преди да започнат да си играят на "кой с кого спи") Why is it the smallest things that tear us down? ... е то винаги е било така. Малките камъчета препъват каруцата. Обаче не всеки се предава при най-малката пречка. Все пак нормалните хора се борят за това което/този когото обичат. Both hands, tied behind my back with nothing ... стоиш и се чудиш познаваш ли човека отсреща и ако да, то тогава защо не можеш да си обясниш държанието му ... ЗАЩО се отказва при първата възможност? Толкова слабоволеви ли са станали хората? Как? Защо? Кога? Модерно ли стана да се отказваш? Тhese times when we climb so fast to fall again ... всеки бърза да намери някой, да не е сам ... и защо? За да се откаже от всичко набързо, да прецака другия, понеже се страхува, че стават сериозни, да повярва на лъжите на лицемери и фалшиви "приятели"? Нелогично е ... Да скачаш от една връзка в друга без да осъзнаваш, че никоя от тях не е реална, не е пълноценна, не е ... връзка.  I never meant to start a war. You know I never wanna hurt you ... ще ми се повече хора да мислеха по този начин. Но не, трудно е да си силен. (Очевидно!) И е просто парадоксално как винаги най-пострадали са хората, които на теория обичаме най-много ... Сякаш колкото повече единият се опитва да се държи добре, толкова повече другият се стреми да го нарани ... и когато липсва драмата винаги се появява някой да се погрижи за ситуацията (защото някои личности май живеят с цел да скапват живота на околните...) Don't even know what we're fighting for ... да, забавна ситуация. Да не знаеш какво точно се случва. Да питаш приятелите си това някой лош сън ли е ... Ама не, не е! Чувствам се твърде реална, за да съм част от нечий сън. И стигаш до един въпрос (отново!) - Why does love always feel like a battlefield? ... На него точно се опитвам да си отговоря. Засега безуспешно. Can't swallow our  pride. Neither of us wanna raise that flag ... Старият въпрос за любовта и гордостта ... И убива ли едното другото... май да. Прекалената гордост убива любовта. И прекалената любов убива гордостта. Но днес хората предпочитат гордостта. Прекалената гордост. Днес не е на мода да си дадеш шанс да обичаш. На мода е да се правиш на велик и да си играеш игрички. Да ”забиваш” поредната ”бройка” и да я изриташ при появата на първата нова такава (която обикновено изглежда като вадена по калъп и е интелигентна колкото градинска лейка ... второто условие е наистина много важно!) И каквото като на заблуденото влюбено човече му пука за теб и го боли ... ти нали нямаш проблеми. Ти нали си велик! ... If we can't surrender then we both gonna lose what we had ... както и става накрая! Защото хората са се усъвършенствали в дисциплината ”бал с маски” и понякога отнема време да видиш слабостите им. Някои се обвързват и след това го разбират. Други имат вродена интуиция и го осъзнават преди да имат глупостта да се обвържат с неправилния човек. Но главният проблем си остава – обградени смe от безсмислени интриги и лицемерие. Във всички сфери на обществото! I guess you better go and get your armor ... и излизаме на война. С живота. С останките любов (въплътени в малкото останали емоционални хора на тоя свят ... не драматични, не песимистични, не лигави ... само достатъчно емоционални, за да им пука все още в какъв свят живеят!)
Тук спирам с цитатите и е време за финално обобщение преди пак да си пусна любимата песен (и аз вече не помня за кой път). Ще отбележа само, че тези мои спонтанни разсъждения бяха провокирани от историите на хора, на които държа, но те са показателни за трагичните времена в които живеем ... в чисто емоционален план. В миналото хората може да не са се разделяли/развеждали, защото не са имали тази възможност, но това поне ги е научило да се борят за любовта си. Не че разни идиоти (и от двата пола!) не са съществували и тогава, но процентът им е бил значително по-малък. Май ... някъде по пътя човешката раса е загубила мозъчни клетки и е започнала да се вълнува само от това ”кое е на мода” (а нищо абстрактно ДНЕС не е на мода!) И тук тактично ще вмъкна, че хората вече не са и толкова вярващи, колкото в миналото. Каква е логиката?- ще ме попитате. Ами много е проста всъщност. В основата на християнството стои идеята за любовта между хората. И да се откажеш/да не те вълнува особено много вярата ... е като да направиш същото с любовта (което обяснява не само проблемите с обвързването, а и защо всеки втори лицемерничи, злобее, интригантства или се заяжда!) Сигурно си мислите, че гледам твърде много филми, но не ми се живее в такъв скапан свят... честно! Не казвам, че е ненормално хората да се карат на моменти, нито че е възможно всеки да обича всеки. Но да правиш големи проблеми от най-дребните неща, да лъжеш по адрес на другите, да скапваш чуждите животи, само защото твоят не е наред ... това вече НЕ Е нормално! И ако искаш да се спасиш от жестокостта трябва да страниш от хората и да не им се доверяваш напълно (а това автоматично превръща и теб в откачен егоист!) Колкото повече опознавам психиката на лицемерите, толкова по-близо започвам да държа истинските хора около себе си... И понеже в такива моменти дори да разсъждаваш за живота става прекалено сложно, мисля да спра и да си пусна песничката. А вие ми кажете – WHY DOES LOVE ALWAYS FEEL LIKE A BATTLEFIELD?